Психосоматиката – тялото, което мисли, чувства и говори – част 4
МЕНТАЛИЗАЦИЯТА И ПСИХОСОМАТИЧНОТО ЗАБОЛЯВАНЕ
Алън, Фонаги и Бейтмън (2008) дефинират понятието ментализация като въображаемо, фантазно възприемане и интерпретиране на собственото поведение и това на другите, като взаимно свързано с преднамерено, съзнателно и целенасочено психично състояние или накратко казано да държиш ума в ума. Фонаги включва в неговата дефиниция за ментализацията възможността да разбираш, да можеш да разчетеш, осмислиш и назовеш собственото си психично състояние и това на другите. Ментализацията според Фонаги дава възможност да се възприема и разбира човешкото поведение, включително и собственото. Фонаги говори за т.нар. интерперсонална интерпретативна функция, която е съществена за интегрирането на нов опит. Развитието на тази функция става в процеса на ранната детска привързаност още преди развитието на когницията в интеракциите между майка и бебе. По време на тези интеракции бебето интернализира емпатичното изражение на грижещата се за него фигура и по този начин създава вторични репрезентации /паметови следи/ за собственото си емоционално състояние. Деца, които в ранното си детство са били неглижирани или травмирани, на по-късен етап в своето развитие или в зрелостта ще имат сериозни проблеми с процеса на ментализацията, себе-регулацията и различните механизми на вниманието.
Теориите за ментализацията са изключително полезни в разбирането на подлежащите механизми на психосоматичните симптоми. Натрупаният опит от работа с такива пациенти показва, че при тях се наблюдава забележителна липса на психични репрезентации и следователно на необходимите за ментализацията психични процеси. В тези пациенти с нисък или почти липсващ капацитет да ментализират се наблюдава безполезно разтоварване на натрупаното психично напрежение по-скоро чрез тялото, а не през мисълта.
Съвременните автори за генезиса на соматизацията твърдят, че това се дължи на възникнали проблеми в много ранни етапи от човешкото развитие – когато умът едва започва своето развитие. През етапите на нормалното развитие бебето се научава да интегрира различните сетивни, висцерални (вътрешни) и моторни дразнения чрез образи и думи. Много важен фактор в този процес е възможността на родителите да съумеят да се „настроят“ и да регулират детската емоционална възбуда, за да помогнат по този начин тя да се трансформира в нещо, за което може да се мисли, може да се назове, да се облече в думи и следователно да се мисли за него. Някои автори използват понятието „нементализиран опит“, за да опишат състояния, при които различни вътрешни или външни дразнения не са трансформирани и интегрирани като символи или психични репрезентации. „Такъв опит, който не е ментализиран се преживява като конкретен обект в ума или като телесно състояние – соматичен симптом или действие. За него не може да се мисли, нито може да бъде съхранен като спомен и следователно не може да бъде подтиснат“( Karen Gubb, 2010,45). Това в повече случаи се получава тогава, когато родителите се провалят в удържането на емоциите на детето или в рефлексивните си функции. Резултат от този провал са емоции, които са много слабо или въобще не са свързани с образи и думи и поради това се изразяват основно като телесни усещания. Индивиди с подобна история биха могли впоследствие да проявят алекситимия (невъзможност да се осъзнават, разбират и изразяват чувства), да соматизират или да имат други прояви на медицински или психични отклонения, свързани главно с невъзможността да се толерира стрес и да се регулира силни емоционалното състояние.
Фонаги твърди, че всяка една терапевтична работа, насочен в посока увеличение капацитета за ментализация би била полезна за подобряване на поведенческите и емоционални аспекти на състоянието на пациента.