Разказвателни подходи в семейната терапия
Нашите доминантни истории
„…хората идват със своите разкази. Те имат своите истории, които искат да Ви разкажат, защото биха искали да създадат нови разкази заедно с Вас. По някакъв начин не могат да го направят сами. Те са авторите на своите разкази, но се нуждаят от съ-автор. ….Хората организират своите смисли и съществуване в и през разговорите. Те преодоляват трудностите помежду си, създавайки история за себе си. Всяко човешко същество е всъщност „разказвач” на истории. Всички хора имат истории за разказване. А ако нямат, то те просто не съществуват като човеци. Техните разкази са това, което ги прави човешки същества, но те са също и техния затвор…хората стават изключително лоялни към своите разкази и ето къде идва на помощ терапията. Бавно Вие се ангажирате в съвместното написване на нов разказ. Те конструират нова реалност”( Martin Payne, 2006, 39).
„Ние взехме под внимание предположението, че хората придават смисъл на техния живот и отношения, разказвайки техния опит и че в интеракциите с другите по време на действието на тези истории, те са активни в оформянето на техния живот и отношения. . …Ние бихме могли да предположим, че опитът и преживяванията на един човек са проблематични, защото той е бил разположен в историите на другите за него и неговите взаимоотношения и че тези истории са доминантни до степен, до която не предоставят достатъчно пространство за изпълнението на предпочитаната от човека история. Ние бихме могли да предположим, че човек активно участва в действието на тези истории, които намира за безполезни, неудовлетворяващи и със задънен край и че тези истории не представят достатъчно добре изживения опит или много съществено противоречат на важни аспекти от него. …Ние правим предположението, че хората преживяват проблеми, за които често търсят терапия и когато разказите, в които те „разказват” своите преживявания и опит и/или, в които се съдържа техния опит и преживявания, „разказани” от други хора, всъщност не представя достатъчно преживения опит и при тези обстоятелства ще има съществени негови аспекти, които противоречат на доминантната история….Ние също така предполагаме, че когато човек търси терапия, то ще бъде идентифициран един приемлив изход или създаването на алтернативна история, която помага да се възпроизведат нови смисли, които пък ще донесат нови възможности – нови смисли, които хората ще преживеят като по-полезни и помагащи и с отворен край.”( Michael White, David Epston, 1990, 13, 14,15).
Разказвателните подходи в семейната терапия са метод на психотерапия, който използва за своя основа разказа /наратива/ на пациента, създаден през 70-те и 80-те години на миналия век от Майкъл Уайт и Дейвид Епстън – Нова Зеландия.
Разказвателните подходи се фокусират върху разказа/наратива за живота, опита и преживяванията на пациента във вида и начина, представени от самия пациент. „Ние разказваме истории, за да живеем. …Съзнателността започва тогава, когато мозъкът придобие силата, онази обикновена и простичка сила – възможността да разказваме истории.” ( Carolyn Gregoire, 2013,1). Всички от нас имаме по една особено важна история да разкажем и това е историята на нашия живот. Тази история не е една и съща, ние непрекъснато я обновяваме, поправяме и добавяме към нея нови неща в съответствие с придобития и натрупан нов опит и минали събития. Важното е как оценяваме тези събития и този нов опит обаче. Според Грегъри Бейтсън оценката на всяко ново събитие, неговото разбиране и осмисляне става посредством и през /и следователно силно ограничено от/„…мрежата от условности, предпоставки и предположения, които конституират нашите карти за света.Сравняването и уподобяването на тези карти с патерни, твърди той, предопределя интерпретацията на всяко събитие от това как, по какъв начин то се вписва в познатите ни досега патерни от други събития и това той нарича част за цялостно кодиране ” (Michael White, David Epston,1990,2). Онези събития в нашия живот, които не отговарят и не се вписват в нашата мрежа /„карта” за света, които не могат да бъдат уподобени или оприличени на патерни, т.е. на други такива или подобни събития, то те автоматично „не оцеляват” или вече не съществуват като факти в нашия живот. Майкъл Уайт стъпва и върху още едно твърдение на Грегъри Бейтсън, а именно – „…цялата информация е новина за различие и …начина на възприемане на различието отключва нови отговори в живите системи. …Картографирането на случките във времето е изключително важно за възприемане на различието и за откриване на промяната.”(Michael White, David Epston,1990,2). „Новините /информацията за различие/ за събития там отвън се трансформират в описания във формата на думите, фигурите или картините и посредством обяснение се превръщат в „истории”.” (Майкъл Уайт,2) Т.е. събитията в нашия живот ние подреждаме и осмисляме посредством нашата „карта” за възприемане на света. Тази наша карта е твърде ограничена и несъзнавано филтрирайки опита си през тези ограничения, не ни се позволява да видим новите, променените или различните събития. Това естествено ограничава и нашия капацитет да „откриваме нови идеи и да отключим нови отговори” – т.е. различия и/или промяна. „Посланията могат да престанат да бъдат послания, когато никой не ги разчита.” (Майкъл Уайт,2).
Терапевтът, който работи с разказвателните методи, всъщност се явява „сътрудник”, „помощник”, „съ-автор” в създаването на по-богат или съществено нов разказ/наратив за опита, преживяванията, чувствата и взаимоотношенията на пациента. В хода на този процес се задават въпроси, с цел да се помогне на пациента да създаде изключително детайлни, ярки и живи описания на своя опит, преживявания, чувства и взаимоотношения. Разказвателният подход изхожда от предположението както е цитирано по-горе, че голяма част от нашата идентичност, начин на функциониране, организиране на опита и преживяванията, нашите чувства и взаимоотношения се оформят от разказите, които ние имаме за себе си, както и от разказите, които другите донасят за нас. „…Историите, които хората имат за техния живот, определят смисъла, който те приписват на техния опит. Схематизирането на преживяванията като история или „наративи за себе си” (Gergen & Gergen, 1984) е необходимо, за да могат хората да осмислят живота си и да получат усещането за свързаност и последователност и е опорна точка за постигане на чувство за цел” (Michael White, David Epston, 1990, 10) Пациентите донасят разкази/наративи, които са „наситени с проблеми описания” и точно това Майкъл Уайт нарича „доминантен дискурс” или доминантна история. Окуражавайки пациента да разказва истории за проблема, който го е довел в терапия, още от самото начало, терапевтът е „на щрек” и активно слуша за онези аспекти и детайли на историята/наратива, които не са до край в съзвучие с по-голямата част от донесената доминантна история. Точно тези малки и на пръв поглед незабележими детайли, които не са в хармония с доминантната история и са абсолютно неглижирани и незабележими за пациента, в по-късни етапи на терапията стават изходни точки за „написването” или конструирането на нови, алтернативни истории от страна на пациента с активната помощ на терапевта. „Той /терапевтът/ допринася към готовността на системата да бъдат подбрани нови идеи, установява условия за двойно описание с цел да бъдат извлечени нови различия и интервюира по начини, които допринасят за просъществуването или оцеляването на нови идеи. По този начин терапевтът помага новите идеи да се носят по-дълго от старите. В тази терапия терапевтът участва в създаването на контекст за приключение и откритие” (Майкъл Уайт, 3) . Така създадените нови идеи и алтернативни истории носят други, съвсем различни и по-богати смисли за идентичността на пациента, за организирането на неговия опит и живот, преживявания, чувства и взаимоотношения.