Психосоматиката – тялото, което мисли, чувства и говори – част 3
СОМАТИЗАЦИЯ
Понятието „соматизация” за първи път е въведено от Щекел през 20-те години на миналия век. Неговата ранна формулировка е почти еднозначна с тази на Фройд за конверзията и гласи: „соматизацията е процес на превръщане на емоционални състояния във физически симптоми”( Karen Gubb, 2010, 38).
По-голяма част от разбирането и разделянето на двете понятия „конверзия“ и „соматизация“ се случва в споровете и дебатите около подлежащите психични механизми на това, което Фройд нарича „актуална невроза“. Фройд твърди, че „актуалната невроза“ е напрежението и фрустрацията от незадоволените либидонозни нагони, което е свързано с неприятното понякога преживяване на бъдеш човешко същество и с проблемите, които поднася ежедневието и въобще животът около нас. Актуалната невроза ще изчезне тогава, когато нагонните желания бъдат задоволени. Поради това за Фройд „актуалната невроза“ излиза извън полезрението на психоанализата.
Автори като Мак Алпайн и Тейлър твърдят, че соматизацията е вид актуална невроза и че “тревожните симптоми са причинени от първично, елементарно и частично изразяване на емоциите“ ( Karen Gubb, 2010,39). Това тяхно твърдение може да се счита като основополагащо на теорията за ментализацията. Според тях соматичните телесни симптоми не са символични, нямат значение и смисъл. „В съвременни термини тези двама автори виждат лечението на пациентите със соматични симптоми чрез развитието на техните възможности да ментализират и така да придават смисъл на телесните усещания, които преживяват. Тези преживявания се удържат от други хора от тяхното обкръжение или в крайна сметка се вербализират, което в последствие ще позволи на пациентите да толерират неприятните телесни усещания.“( Karen Gubb, 2010, 40).
Пиер Жане работи изключително много върху проблематиката на соматизацията. Той създава модела за унаследената психична слабост и предполага, че като следствие от психична травма, връзките между частите на психичния апарат отслабват и по този начин психичният апарат се фрагментира. Тогава фрагменти от травматизираната психика могат да придизвикат соматични симптоми. Според Жане соматичните симптоми нямат подлежащ психичен символичен смисъл, значение или причина. Поради тази причина няма никакъв смисъл от тяхната интерпретация по време на терапията.
Тази теория на Жане е доразвита в работата на много теоретици на психосоматиката включително и от някои представители на френската психоналитична школа.
В своите проучвания за психосоматиката Джойс Мак Дугъл предлага комбинация от възгледите на Фройд и френската психоаналитична школа за смисъла на физическите симптоми. Тя счита, че психосоматичните симптоми са резултат от травматично ранно детство, което в зрелите години се проявява като трудни емоции. Тези трудни емоции пациентите по-скоро изразяват със своето тяло чрез физическо заболяване, отколкото с ума си, мислите си и речта си. Пациентите не успяват да облекат своите емоции в думи. В края на 80-те години на миналия век в своята книга „Театрите на тялото – един психоаналитичен подход към психосоматичната болест“ Мак Дугъл казва следното: „ …аз вярвах, че при психосоматичните състояния тялото реагира на психологическа заплаха така както при физиологичната такава, че има голямо разцепване между тялото и ума, че това е в голяма степен благодарение на невъзможността на соматизиращият пациент да разпознае своите емоционални състояния в застрашаваща ситуация, че асоциираните идеи с афекта не са подтиснати, а изтрити от съзнанието.“ (Joyce McDougall,1989,9) По-нататък тя допълва „… тези възприятия не са подтиснати, нито отричани и по този начин несъзнавано регистрирани както в една невротична психична структура. Вместо това целият спомен за тях е напълно изхвърлен и тотално разрушен.“ При соматизиращите пациенти, твърди Мак Дугъл, има регрес в примитивна форма на взаимовръзка и функциониране между тяло и ум. Пациентите с психосоматично заболяване в определени етапи функционират като бебета – и тъй като бебетата не могат да говорят, то те отговарят на емоционалната болка само соматично. Според Мак Дугъл соматизацията е вид комуникация, която не използва речта като средство за свързване, изразяване на мисли и емоции. „…вместо мисъл, фантазия, мечта или сън, пациентът може да произведе соматизираща експлозия“ (Joyce McDougall,1989,11). Това според нея е архаична форма на психично функциониране, която не използва речта, а разтоварва несъзнатите и невербализирани негативните емоции и афект чрез действие. Това действие обаче, което е присъщо на почти всички от нас в ситуации на силен дистрес, се случва в тялото на пациента. И причината е присъщата им невъзможност да различат „…тревожността от депресията, вълнението от умората, или глада от гнева.“ (Joyce McDougall,1989,25). Джойс Мак Дугъл определя психосоматиката като „…примитивно психично послание, предупреждаващо за опасност, отправено към тялото, но заобикалящо използването на речта. Следователно за опасността не е възможно да си мисли. Резултатът от това психично послание е увеличена стомашна секреция, увеличено кръвно налягане, ускорен пулс и т.н. Избухналата емоция не е разпозната по символичен начин /в рамките на речта, което би позволило на натоварената с афект репрезентация да бъде назована, обмислена и следователно обработена от ума/, но вместо това е незабавно трансмитирана от ума до тялото по примитивен, невербален начин подобно на импулсите борба-бягство и по този начин произвежда физическа дисорганизация, която ние наричаме психосоматичен симптом.“ (Joyce McDougall,1989,29). Психосоматичните симптоми според Мак Дугъл служат да защитят Аза от архаични либидонозни и нарцистични желания, които са преживени като живото-застрашаващи по същия начина, по който малкото бебе преживява заплахата от смъртта. Мак Дугъл нарича психосоматиката „архаична форма на символизъм“, при която умът предоставя на тялото възможността да говори вместо него. Мак Дугъл заключава, че тази „архаична“ форма на символична психична активност, която се наблюдава при някои от пациентите с психосоматика е различна от това, което се наблюдава при пациенти с конверзия. Символизмът наистина не е вербален, но се опосредства от психичния апарат и така придобива разбираемост и понятност преди да се прояви в тялото. И независимо, че заболяването би могло да няма очевидно символично значение, то винаги е свързано с психичния апарат на пациента, житейските обстоятелства и житейската история. Следователно има психологическа връзка каква форма точно ще възприеме физическият симптом. Той носи своето значение и е свързан с някои блокиращи механизми в емоционалното и психическо развитие на пациента. Мак Дугъл счита, че интерпретацията на формата, чрез която се проявява симптома е безполезна, тъй като при тези пациенти способностите да ментализират са не до там развити и следователно задоволителни.
Прочетете четвърта част на статията от тук!