„Много боли…Как да махна тази болка?“

Преди да изневерите: спрете за момент и помислете какво може да последва

За тази статия

Тази статия се роди от професионалния ми опит в работата с двойки, преживели изневяра.

Тя е вдъхновена от историите, споделяни с мен в терапевтичния кабинет; от въпросите, за които понякога няма бързи отговори; от гнева, отчаянието, срама и вината; от емоциите и сълзите, на които съм била свидетел и които понякога съм съпреживявала заедно с хората срещу мен.

В нея няма конкретна история на конкретна двойка. Има частици от много човешки преживявания, които през годините са ми показвали колко дълбока може да бъде раната от предателството и колко труден, бавен и болезнен може да бъде пътят към възстановяването на доверието.

Професионално текстът е повлиян от работата на Джон и Джули Готман върху изневярата, доверието и възстановяването на връзката; от Емоционално фокусираната терапия за двойки (EFT) и разбирането на Сю Джонсън за привързаността, загубата на емоционална сигурност и възстановяването ѝ след дълбоко нараняване; както и от идеите на Естер Перел за сложността и смисъла на изневярата и необходимостта да разберем защо се е случила, без с това да я оправдаваме.

Но най-силният източник на тази статия остават хората, които са седели срещу мен.

Хората, които са питали:

„Как да му повярвам отново?“
„Колко още ще боли?“
„Какво не ми достигаше?“
„Обича ли ме още?“
„Можем ли след това отново да бъдем ние?“

И хората от другата страна, които се опитват да разберат какво са направили, да понесат срама и вината си и понякога да намерят сили да кажат:

„Съжалявам.“
„Разбирам какво ти причиних.“
„Искам да остана.“
„Искам да намерим път един към друг.“

Написах тази статия най-вече с надеждата тя да бъде прочетена преди да се стигне дотам.

Преди лъжата.
Преди предателството.
Преди раната.

“The quick pain of truth can pass away, but the slow, eating agony of a lie is never lost.”

Превод: „Острата болка от истината може да отмине, но бавната, разяждаща агония на лъжата никога не изчезва.“
Джон Стайнбек, „На изток от рая“

Има случаи в терапевтичната ми практика, които са тежки.

Има и такива, които са мъчително тежки.

Работата с двойки след изневяра е сред тях.

Заради лъжата.
Заради предателството.
Заради измамата.
Заради изгубеното доверие.

Заради онзи момент, в който човекът, когото си смятал за свое най-сигурно място, внезапно се превръща в източник на огромна болка.

Заради въпросите, които не спират.

„Защо?“

„От кога?“

„Как можа?“

„Обичаш ли ме още?“

„Какво имаше другият, което аз нямам?“

„Къде сбърках?“

„С какво съм по-лоша?“

„С какво съм по-лош?“

„Как да ти повярвам отново?“

„Мога ли изобщо някога пак да ти повярвам?“

И може би най-болезненият въпрос, който понякога чувам в кабинета:

„Много боли. Как да махна тази болка?“

И точно тук терапевтът няма магическо изречение.

Няма дума, която да затвори раната.

Няма техника, която за една сесия да върне света такъв, какъвто е бил преди.

Защото след изневяра човек не губи само доверие в партньора си.

Понякога губи доверие и в собствената си реалност.

„Кое от всичко, което съм живял, е било истинско?“

Това е една от най-разрушителните последици от изневярата.

Нараненият партньор започва да преглежда миналото си отново.

Онази почивка – тогава ли вече е започнало?

Тази вечер, когато каза, че работиш до късно – бил ли си с нея/него?

Когато ме прегръщаше – обичаше ли ме?

Когато правехме планове за бъдещето – знаеше ли вече, че има друг/а?

Кое беше истина?

Кое беше лъжа?

И точно затова изневярата може да разклати не само връзката, а и усещането за идентичност.

Човекът започва да се пита:

„Как не съм разбрал?“

„Как съм могъл да не видя и усетя? Къде беше моята интуиция?“

„Глупав ли съм бил? Много ли се доверявах?“

„Какво не ми достига?“

И много лесно чуждото решение започва да се превръща във вътрешна присъда:

„Не съм бил достатъчен.“

Но изневярата на партньора не е доказателство за стойността на наранения човек.

И въпреки това е необходимо много време, докато сърцето успее да повярва на това, което разумът може би вече знае.

Раната има памет

След разкрита изневяра често наблюдавам силни посттравматични реакции.

Образи нахлуват внезапно.

Чута дума отключва сцена и спомен.

Място, песен, хотел, телефон, дата или случаен аромат могат да върнат човека отново там.

Тялото реагира, сякаш случващото се е сега.

И всичко започва отначало.

Гняв.

Отчаяние.

Унижение.

Паника.

Въпросите.

Проверяването.

Понякога безсънието.

Понякога тревожността.

Понякога депресивността.

Раната сякаш започва отново да кърви.

Затова не казвайте на наранения партньор:

„Колко още ще говорим за това?“

„Нали ти се извиних?“

„Трябва вече да го оставим в миналото.“

За човека срещу вас то може все още да не е минало.

Той може да го преживява отново и отново.

А човекът, който е изневерил?

И той влиза в кабинета.

Понякога със срам.

Понякога с огромна вина.

Понякога объркан.

Понякога отбраняващ се.

Понякога искрено ужасен от това, което е причинил.

Понякога още неспособен напълно да понесе размера на болката на човека срещу себе си.

Или арогантен и самоуверен.

И един от трудните въпроси в терапията става:

Можеш ли да погледнеш тази болка, без да избягаш от нея?

Не само да кажеш:

„Съжалявам.“

А наистина да разбереш:

„Това, което направих, промени света на човека до мен.“

Можеш ли да понесеш неговия гняв, без веднага да го обвиняваш, че „прекалява“?

Можеш ли да понесеш въпросите?

Можеш ли да признаеш, че доверието няма да се върне, защото си обещал/а, че повече няма да се повтори?

Можеш ли да разбереш, че човекът срещу теб може да има нужда стотици пъти да проверява:

„Сега казваш ли ми истината?“

И можеш ли да останеш там?

Защото възстановяването на доверие не става с обещание.

Става с последователност, прозрачност, отговорност и време и много, много търпение и любов, и отдаденост.

„Но защо се случи?“

Това е важен въпрос.

И почти никога няма един прост отговор.

Работата на различни терапевтични школи и автори – сред тях Джон и Джули Готман, Сю Джонсън и Естер Перел – ни помага да разглеждаме изневярата от различни страни.

Понякога тя се случва във връзка, която отдавна е загубила близостта си. Понякога е свързана с неудовлетворени потребности, за които никой не е успял да говори. Понякога човек търси извън връзката усещане за жизненост, желаност, свобода или част от себе си, която смята, че е загубил. Понякога причините са много повече в самия човек, отколкото в отношенията.

Понякога става дума за импулсивност, право на привилегия, липса на достатъчно ясни лични граници, потребност от постоянно потвърждение или ценности, които позволяват измамата.

И не – не всяка изневяра доказва, че връзката е била лоша.

Понякога човек изневерява и в добра връзка. И може би тогава най-много боли.

Затова е толкова опасно да кажем на наранения партньор:

„Сигурно нещо ти не си му давал.“

Това поставя отговорността върху грешния човек.

Проблемите във връзката могат да бъдат създавани от двама.

Решението да се изневери принадлежи на този, който го е взел.

Причината не е оправдание

За мен това разграничение е много важно.

В терапията трябва да търсим смисъла.

Трябва да разберем:

„Защо се случи?“

Но не за да кажем:

„Ето защо е било допустимо.“

А за да разберем:

„Какво трябва да се промени, за да не се повтори?“

Можем да разберем причината за едно действие и едновременно с това ясно да кажем, че човекът носи отговорност за него.

Разбирането не е оневиняване.

И точно тук искам да говоря на човека, който още не е прекрачил границата

Може би сте нещастен във връзката си.

Може би се чувствате самотен.

Може би не се чувствате желан.

Може би партньорът ви отдавна не ви чува.

Може би сте срещнали човек, който ви кара отново да се чувствате жив и значим.

Може би си казвате:

„Само говорим.“

След това:

„Само флиртуваме.“

После:

„Само ще се видим.“

И границата постепенно се мести.

Ако сте там – спрете за момент!

Не защото ви казвам как трябва да живеете. А защото може би все още имате възможност да решите проблема по начин, който няма да остави след себе си толкова разрушение.

Попитайте се:

Какво всъщност търся?

Близост?

Секс?

Внимание?

Потвърждение?

Свобода?

Усещане, че още съм желан?

Изход от връзка, която вече не искам?

Отмъщение?

Бягство от себе си?

Каквото и да е – погледнете го честно.

После говорете.

Говорете с партньора си, преди да започнете да живеете двоен живот

Кажете:

„Не съм добре в тази връзка.“

„Липсва ми близостта ни.“

„Отдалечихме се.“

„Имам нужда нещо да променим.“

„Страхувам се от това, което започвам да търся извън нас.“

„Имаме проблем и не искам повече да се преструваме, че го няма.“

Това може да бъде ужасно труден разговор.

Но е много по-зрял разговор от лъжата.

Ако не можете да го проведете сами – потърсете семеен терапевт.

Не чакайте година.

Не чакайте пет.

Не разчитайте, че отношенията сами ще се поправят.

Някои проблеми отшумяват.

Други просто се втвърдяват с времето.

Ако искате да напуснете връзката – напуснете я честно

И това е възможност.

Понякога една връзка действително е приключила.

Понякога единият вече не желае да остане.

Това също причинява болка.

Но има огромна разлика между:

„Не мога повече да бъда в този брак и трябва да поговорим как да се разделим“

и

да изградите паралелен живот, докато човекът до вас продължава да вярва, че споделяте една и съща реалност.

Раздялата може да боли.

Измамата добавя към болката предателството.

„В истината има повече красота, дори когато красотата ѝ е ужасяваща.“

Джон Стайнбек , „На изток от рая“

„Но аз се влюбих“!?

Може да се случи.

Ние не избираме напълно всяко чувство, което се появява в нас.

Но избираме какво да правим с него.

Между привличането и действието има пространство. Между фантазията и тайната среща има решения. Между първото съобщение и двойния живот има много малки граници, които един след друг сме решили да прекрачим.

Затова:

Не действайте импулсивно.

Не вземайте огромни решения за живота си само от позицията на силната емоция.

Поговорете.

Помислете.

Потърсете помощ.

Разберете какво се случва с Вас, преди да направите нещо, което може да промени живота на повече хора, отколкото в момента си давате сметка.

Изневярата рядко остава само между двама души

Тя влиза в брака.

В спалнята.

В семейните снимки.

Понякога в отношенията с децата.

В празниците.

В приятелствата.

В усещането за дом.

В представата:

„Ние двамата сме един отбор.“

Понякога тази представа може да бъде построена отново.

Понякога не може.

Може ли една връзка да оцелее след изневяра?

Да.

Виждала съм и зная от терапевтичната работа, че това е възможно.

Но не бих искала да романтизирам процеса.

Понякога след огромна криза партньорите успяват да създадат това, което можем да наречем нова връзка помежду си или както Джон и Джули Готман го наричат – връзка № 2.

Не връщат стария брак.

Той вече е бил променен от случилото се. Няма го.

Създават нов.

По-честен.

Понякога по-близък.

С повече яснота за потребностите и границите.

Но пътят дотам може да бъде много дълъг.

С много сълзи.

С много гняв.

С връщане назад.

С моменти:

„Не мога повече.“

И след тях:

„Искам все пак да опитаме.“

Понякога връзката става по-силна.

Понякога хората откриват, че не могат или не искат да продължат заедно.

И това също трябва да бъде уважено.

Целта на терапията не е на всяка цена да запази брака.

Целта е хората да могат да разберат случилото се, да направят възможно най-зрял избор и – независимо дали заедно или разделени – да продължат живота си с възможно най-малко непреживяна  травма.

А ако вече сте изневерили?

Тогава въпросът вече не е:

„Как да направя така, че това никога да не се е случило?“

Не можете.

Въпросът е:

„Какво ще направя оттук нататък?“

• Можете ли да спрете лъжата?
• Можете ли да понесете последствията от истината?
• Можете ли да признаете размера на раната, без веднага да настоявате тя да зарасне?
• Можете ли да поемете отговорност?
• Можете ли да бъдете търпеливи с недоверието, което сами сте създали?
• Можете ли да се запитате честно какво във Вас е направило това възможно?

И ако искате връзката си:

Готови ли сте не само да кажете, че я искате, а дълго време да се държите така, че човекът до вас постепенно отново да започне да вярва на това?

И тук искам да кажа нещо, което смятам за изключително важно.

Голяма част от лекарството за тази рана е в ръцете на човека, който я е нанесъл.

Не можете да върнете времето назад. Не можете да направите така, че изневярата да не се е случила. Не можете и да поискате от партньора си просто да престане да го боли.

Но можете да участвате в лекуването на раната:

• Като поемете отговорност.
• Като кажете ясно и без „но“:

„Сгреших. Аз направих това. Нараних те.“

• Като поискате искрено прошка – не защото очаквате тя да ви бъде дадена веднага, а защото разбирате за какво я искате.
• Като покажете истинско разкаяние не само за последствията, които изневярата е донесла на вас, а за болката, която сте причинили на човека до себе си.
• Като бъдете изключително търпеливи към въпросите.
• Към повтарящите се въпроси.
• Към съмненията.
• Към недоверието.
• Към моментите, в които ви се струва, че вече сте отговорили сто пъти на едно и също.

За вас въпросът може да е същият.

За наранения партньор зад него понякога стои нещо много по-дълбоко:

„Мога ли вече да бъда в безопасност с теб?“

„Казваш ли ми истината този път?“

„Ще ме нараниш ли отново?“

„Мога ли някога пак да отпусна тази постоянна бдителност и подозрения?“

И ако искате да останете в тази връзка, кажете го ясно.

Но не спирайте дотам.

Кажете защо.

• Кажете защо този брак е важен за вас.
• Кажете защо тези отношения имат стойност.
• Кажете защо държите точно на този човек.
• Какво обичате в него?
• Какво означава той за Вас?
• Какво от общия Ви живот не искате да загубите?
• Защо избирате него – сега, когато вече знаете какво сте поставили на риск?

Нараненият партньор има нужда не само да чуе:

„Не искам да се разделяме.“

Той има нужда постепенно отново да започне да усеща:

„Аз съм важен за теб.“

„Ти ме избираш.“

„Нашата връзка има стойност за теб.“

„Виждаш болката ми и не бягаш от нея.“

„Съжаляваш не просто защото беше разкрит, а защото разбираш какво ми причини.“

И после тези думи трябва да бъдат потвърждавани от действията.

Отново.

И отново.

И отново.

Защото доверието, разрушено за миг, не се връща за миг.

То се изгражда от малки, последователни преживявания:

„Каза ми истината.“

„Направи това, което обеща.“

„Остана до мен, когато отново ме заболя.“

„Не се ядоса на въпросите ми.“

„Не омаловажи страха ми.“

„Не избяга от вината и срама си, а остана до моята болка.“

Ето там започва облекчението.

Не в забравянето.

Не в преструвката, че нищо не се е случило.

Не в настояването:

„Време е вече да продължим напред.“

А в многократното преживяване:

„Човекът, който разруши усещането ми за сигурност, сега последователно участва в неговото възстановяване.“

Там е част от лекарството.

Там постепенно болката може да започне да отслабва.

И там – бавно, трудно, понякога мъчително и с много връщания назад – може да започне да се ражда отново доверието.

И накрая – преди да прекрачите границата

Искам да кажа нещо съвсем просто.

Помислете и за човека до вас.

Не само за това, което ви липсва.

Не само за това, което искате.

Не само за възбудата, новостта или възможността.

Помислете какво може да се случи, ако този човек един ден седне срещу вас и попита:

„Как можа?“

Помислете за него в три часа през нощта, когато не може да заспи, защото в главата му отново се въртят картини, които никога не е искал да вижда.

Помислете за въпроса:

„Какво имаше той/тя, което аз нямах?“

Помислете за очите на човек, който вече не знае дали да вярва на думите ви.

Помислете за времето, което може да бъде необходимо, за да се възстанови нещо, което се разрушава за един миг.

И преди това да Ви прозвучи като морализиране – не това е смисълът.

Смисълът е:

Имате избор преди да стигнете дотам.

Можете да говорите.

Можете да поискате промяна.

Можете да признаете, че не сте щастлив.

Можете да заявите нуждите си.

Можете да потърсите терапевт.

Можете да решите честно, че искате да напуснете.

И можете да се опитате да поправите онова, което не работи.

Всички тези пътища могат да бъдат трудни.

Но са по-зрели от тайния паралелен живот.

Понякога хората идват при семейния терапевт едва след като раната вече е огромна.

И често си мисля колко различен би могъл да бъде този разговор, ако бяха дошли преди нея.

Преди лъжите.

Преди телефоните, които трябва да бъдат крити.

Преди изтритите съобщения.

Преди подозренията.

Преди признанието.

Преди онзи въпрос:

„Как някога отново да ти повярвам?“

Ако нещо във връзката Ви боли – говорете за него навреме.

Ако не успявате сами – потърсете помощ.

Защото понякога най-зрелият начин да опазим любовта не е да чакаме тя сама да се поправи.

А да имаме смелостта да кажем:

„Имаме проблем. Нека се погрижим за него, преди да започнем да се нараняваме.“

Моника Христова
семеен терапевт